Райко Петров

Проф. Райко Петров е първият треньор на националния ни отбор, заемал поста 15 години (1954-1969). И най-успешният.

Под негово ръководство състезателите печелят 64 медала, само от олимпийски игри са 14, останалите – от световни и европейски първенства.

Сред неговите възпитаници са Никола Станчев, първият олимпийски шампион на България (1956), както и Петко Сираков, първият световен шампион за българския спорт (1957), Лютви Ахмедов, борецът без загубена точка в кариерата си, Димитър Добрев, Еньо Вълчев, Продан Гарджв, Боян Радев, Осман Дуралиев, Муса Алиев....

Райко Петров полага научните основи на борбата, върху която изгражда целия тренировъчен процес и го прилага на практика. Той системно изучава различните стилове традиционни борби и най-вече самобитната българска народна борба. И успява познатите хватки като „черек“, „сарма“, „вълчи капан“, „оглавник“.... да ги превърне в прийоми с висока ефективност и намалена възможност за контраатака. С времето те стават световен еталон. Например, „черекът“ на Никола Станчев, „носенето през мост“ на Петко Сираков, „центурът“ на Димитър Добрев, „вълчият капан“ на Продан Гарджев, „куката“ на Еньо Вълчев, „Драгиевата хватка“, „оглавникът“ на Боян Радев....

Именитият треньор въвежда така познатото днес „спортно разузнаване“, което през 50-те години на миналия век е прецедент. Прави профили на водещите световни школи – руска, иранска, турска....И търси универсално противодействие, изучавайки техните стилове и технически похвати. Разработва също комплекс от модели на схватки, съобразени с потенциалните противници на всеки български борец. Така водещият фактор за стрес в едно състезание, а именно жребият, е елиминиран.

За първи път въвежда и кибернетиката в тренировъчния процес, с помощта на която създава едни от най-мощните лостове за резултатна и качествена борба. Тоест в критични ситуации състезателят да може да вземе най-правилното решение и да излезе печеливш.

Новатор е и в тренировките с турнирен характер. А за усъвършенстване на техниката използва нестандартни методи за подготовка – неподходящо време, силна физическа умора, висок интензитет на схватката...

Самият той признава, че техниката и тактиката на борбата, възприема като изкуство. Затова освен тренировки, борците трябвало да слушат лекции на бележити учени, водел ги на театър, музей или на концерт. И всеки от тях имал задължителна литература за четене, в която присъствали автори на световната и българска литература.

Според Райко Петров заниманията с борба трябва да включват и елементи от различни други спортове. Затова при подготовката използвал специалисти по лека атлетика, гимнастика, футбол, баскетбол, бокс...

До 1954 г. у нас се провеждат състезания само по класическа борба, затова и първото участие на турнир в свободния стил в Будапеща е неуспешно. Тогава състезателите основно са класици. Треньорът прави обстоен анализ и стига до заключението, че подготовката на борците и треньорските кадри трябва да бъде разделена за свободния и класически стил. И го въвежда на практика. Още на следващата година, 1955-а, отборът печели 9 медала на младежкия фестивал във Варшава, както и седем на световната купа Истанбул '56.

Всъщност Райко Петров още като ученик се занимава с лека атлетика и футбол. Завършва гимназията в Кесарево и идва в София през 1949-а, за да продължи образованието си. Тогава започват и системните му занимания със спортна борба. Признава, че е научил тънкостите на хватката „суплес“ от своя кумир Стоян Бойчев. Тогава треньорите давали предимство на атакуващите действия и не отчитали добрата защита като функция за успех. През 1950-а Петров става шампион на първото градско първенство по свободна борба в София. Но отчита, че победата си дължи най-вече на тактическите указания на треньора и на думите на доктора Алекси Борисов. „Ще ги победиш с ум“, казвал той.

Две години по-късно, през 1952-а, Райко Петров е изпратен войник в Трудова повинност в Шумен. В поделението организира отбор по борба. Трудоваците тренират върху дюшеци за спане. Същата година тимът участва на първенство, организирано от главното управление за трудова повинност. Печеля 7 титли от 8 възможни. Скоро след това треньорът претърпява трудова злополука и това слага край на състезателната му кариера.

Но се отваря нова страница в живота му. Посещава едномесечен инструкторски курс (1952), участва и на семинари, водени от руския специалист по класическа борба Алексей Катулин (1953). Целта е Катулин да избере и предложи треньор на националния отбор. Райко Петров му прави силно впечатление със своите познания, творчески стил, технически усет и креативност. И руският треньор се спира на 23-годишния младеж. Предложението е подкрепено от генерал Владимир Стойчев, председател на БОК, и ректора на Спортната академия проф. Драгомир Матеев.

Година по-късно, през 1954 г., Райко Петров официално е назначен за старши треньор. Със своите 23 години той е по-млад и по-неопитен от повечето своите състезатели. Но с личните си качества успява да спечели тяхното уважение, вяра и доверие. Наричат го с респект: „Бате“, а фразата „Бате Райко знае“ е емблематична за цяло едно поколение борци.

Треньорът е взискателен, безкомпромисен, пестелив на похвали, но изключително принципен, който рискува с необичайните си похвати за онова време, да изведе българската борба до впечатляващи резултати. Самият той вярва, а и го предава на своите възпитаници, че самонадмогването е пътят към победата, свършената работа е повече от награда, а по гръб можеш да паднеш, но не и на колене. Неговата крилата фраза и до днес отеква в българската борба: „Винаги може и още малко!“.

(1930-2011)

                                                                                      Още за Райко Петров    ТУК