Иван Цочев: Ако искаме успехи, трябва да започнем от треньорите
Автор: Красимира СТАНКОВА
Иван Цочев е един от най-успешните наши треньори. Под негово ръководство Валентин Йорданов печели олимпийската титла в свободната борба от Атланта '96, а Серафим Бързаков за първи път става №1 в света на първенството в Техеран през 1998-а.
В продължение на 10 годиние българинът бе селекционер на представителния тим на Франция и директор на всички националния отбори по борба на страната (2000-2010). Предава още опита си в Бразилия, Гърция, Китай, Намибия.
В спортната си кариера пък е спечелил три медала от европейски първенства, 4-ти е в света, както и на олимпийски игри. Не успява да вземе титла, но го прави чрез своите възпитаници.
В навечерието на олимпиадата Париж 2024 наставникът навърши 70 г., не спира обаче да следи борбата отблизо.
Именно Иван Цочев е и първият ни събеседник в нашата поредица, посветена на състоянието на българската борба през последните години.
- Само преди дни Магомед Рамазанов прекъсна 28-годишна суша без олимпийска титла в българската свободна борба, толкова изминаха от триумфа на Валентин Йорданов. Очаквахте ли медал, още повече златен?
- Не познавам Магомед много добре като състезател, но има хубав стил на борба, много различен от този на нашите български борци. И още преди игрите привлече вниманието ми. Затова очаквах да е сред медалистите, но чак шампион да стане – не. Борбата на неговия брат Рамазан също много ми харесва. Двамата са на съвсем друго ниво, много различно от нашите представи за техника и подготовка. Тренират в чужбина, където имат и равностойни спаринг партньори. Защото в България и 10 партньори да им пуснеш, никаква полза за тях. Треньорите им също са от друго измерение. Магомед, например, в края на полуфиналната среща с американеца Аарон Брукс, приложи хватка, много рядко срещана. Затова ще бъде много полезно, ако можем да ги задържим, да помагат на нашите състезатели.
- В социалните мрежи доста се дискутира темата за привличането на чужденци в националните отбори. Това не обезличава ли българската борба?
- Ние се докарахме дотам. От водеща сила в борбата, сега никой не иска да тренира с нас. Когато си говоря с французи и ги питам за евентуален лагер, те ми отговарят: „Иван, вече няма какво да научим от вас.“ Всъщност в момента ние нямаме треньори за високо спортно майсторство, нямаме и състезатели, които да ни представят успешно на големи първенства, затова внясаме. Защо Грузия, Иран, Япония, например, не го правят. Ами защото имат - сами си изграждат състезатели на най-високо ново. И щом сме стигнали дотук, няма нищо срамно да се учим. Спомнете си българската борба как започва да се развива преди Райко Петров? През 50-те години идва руският специалист Алексей Катулин. И след като провежда инструкторски курс, посочва Райко Петров за треньор на националния отбор.
- А виждате ли таланти у нас?
- Имаме, разбира се. Добре работят в много клубове – в Сандански, Варна, Бургас, Ямбол, Стара Загора... Но, както казва в едно интервю олимпийският шампион в класическия стил Семен Новиков: На мен ми трябваше треньор, който да ме изкачи от бронзовия медал до титлата. А на нас именно тази крачка ни липсва, ние нямаме в момента такива за високо спортно майсторство, както във времето бяха Иван Шавов, Георги Янчев, Симеон Щерев, Мирослав Гочев от по-младите, както и Стефан Иванов, с когото бяхме екип на олимпиадата в Атланта 96.
- Тоест липсата на високи резултати в последните години се дължи на липсата на квалифицирани треньори?
- За мен това е основната причина. Когато нямаме треньори на най-високо ниво, които по правилния начин да обяснят на състезателя, и правилно да водят подготовката, какви постижения можем да имаме? Често съм чувал от нашите треньори, след като излязат от залата, да казват за някого: А, добре се поизпоти. Но състезателят прави нещо, което е безсмислено, само си е загубил времето. И друго, треньорите ни имат слаб арсенал от техники и това се вижда по състезателите – изпълняват едно и също движение, което за един добър специалист, е много лесно за разучаване. Не може с една атака, да направиш чудеса. Както казваше руският треньор Юрий Шахмурадов, „трябва да си еднакво добър и в атака, и в контраатака, и в защита“, за да постигнеш нещо значимо. Навремето, например специално разучавахме ямболската, хасковската, сливенската школи, тази на украинците, на руснаците, които сме навдивали и след това са се възхищавали от нас... Сега изобщо не се работи в тази посока. Затова нашите борци не умеят да изненадат противника, да го предизвикат, така че той да направи движение, което искаш, което да е удобно за теб, за да го контраатакуваш.
- Вие как се усъвършенствахте като треньор?
- Аз и след 50-та си годишнина съм се учил и продължавам да се уча. Зад гърба си имам поне 15 международни треньорски семинара. И това е много важно, защото там ти казват неща, които са като теореми в математиката, не е нужно да си губиш времето в търсене. На семинарите още „от вратата“, например, те питат на каква възраст са тези, с които работиш, защото има разлика. После, в зависимост от антропологическите данни на състезателя, обясняват кои техники са подхоящи. Показват също как точно да поставиш ръцете – отгоре, отдолу, по-навътре, по-навън, за да бъде едно движение изпълнено правилно. Или пък, ако прилагаш хватката „оглавник“ с каква цел я привиш – дали за атака, контраатака или само да маркираш точка. В зависимост от това се променя и начинът на изпълнение. И не на последно място един треньор трябва да е педагог и психолог. Не можеш да викаш на състезателя, да го наказваш, защото е загубил или не е направил нещо. Той просто не е научен. И е уплашен от незнанието си.
- В единоборческите спортове често прибягват до международни семинари, това би ли помогнало на нашите състезатели да повишат нивото си?
- Там никой нищо не ти показва. Когато бях още във Франция, два пъти специално поканих украинците, заради трикратния европейски шампион Василий Федоришин и неговия треньор. Но той нито веднъж не позволи на Федоришин да се хване с моя състезател. Дори и едно движение не му показа на тепиха. Кой ще ти каже: Ела да видиш как работя?
- Какъв изход виждате за българската борба? Защото, ако не беше Магомед Рамазанов, нямаше да имаме и представител в свободния стил на олимпиадата...
- Първо, нашите национални треньори трябва да си заслужат мястото. В момента не знаеш кой и как е назначен и защо заема този пост. Кандидатурите трябва да бъдат отсявани от жури на базата на техните познания, част от които са какви техники могат да бъдат приложени при определени ситуации. И в това жури да влизат утвърдени треньори, медалисти и шампиони от близкото минало. Има ли сме много технични борци, Валентин Йорданов беше най-добрият в света години наред... И сега спокойно би могъл да влезе в такава комисия по оценяване на треньорите. Всъщност българската борба загуби донякъде от това, че той от състезател веднага стана президент на федерацията. Защото имаше нужда знанията си на тепиха да предаде на нашите треньори.
А оценяването на треньорите би трябвало да е като в училище. Там има начални учители с определен ценз, такива с право на преподаване в средното образование, след това и висше. Същото жури би било добре да провежда и треньорски курс, в който да показва различни прийоми.
След олимпиадата се чух с Гриша Ганчев, който има голяма заслуга за тези титли от игрите в Париж. И той споделя мнението за липса на квалифицирани треньори, и че трябва да се работи в тази посока.
- Десет години сте били национален треньор на Франция. Как се задържахте толкова време на поста?
- С резултати. На европейското през 2005-а в София, например, от 8 състезатели, седем бяха медалисти. Там договорът се подписва година за година. Нямаш ли успехи, на следващия сезон си тръгваш. Никак не е лесно в чужбина. И в тази връзка другата слабост на нашата система... Националните ни треньори, ако нямат успехи, никой не им търси отговорност, няма мандатност. Е, как като не си спечелил и една квота, няма да ти се търси отговорност. Изобщо целият процес при нас е много различен от добрите практики. Ние, например се подготвяме за преборания, а не за състезания. Вижте в Русия, в Щатите как е. Там, ако един състезател е спечелил квота, след това има квалификационен турнир, всички претенденти имат равен старт, победителят отива на олимпиада. Тоест този състезател няколко месеца по-рано знае, че ще отиде на този голям форум и се подготвя, не е като при нас от днес за утре.
- Какви са ви спомените от олимпийските игри в Атланта и инфарктния финал на Валентин Йорданов?
- Всеки олимпийски финал е свързан с много голямо напрежение, защото има съдии, има субективизъм. Освен това са заложени много големи интереси и пари. Не очаквах да се развие по този начин срещата, защото не беше борба, а бокс от страна на Намик Абдулаев, но азерът нито веднъж не бе санкциониран. Убеден съм, че ако се бяха срещнали два кръга по-рано, Вальо Йорданов щеше да го надвие с лекота, както го е правил и друг път. Още ме е яд за изпуснатия медал на Пламен Паскалев. Искахме да го предпазим от напрежението, но еуфорията от класирането му за малкия финал беше голяма. Журналистите го наобиколиха, искаха интервюта, той прегоря срещу японеца, поведе с 3:0, накрая загуби и остана 4-ти.
- Очаквате ли поне да се доближим до онези позиции, които сме имал ли преди години?
- Като гледам цялата система в момента, съм отчаян. Промяна може да има само, ако силните хора в борбата – Валентин Йорданов и Гриша Ганчев застанат зад промените.