Александър Медвед: Винаги ми е харесвала борбата, бях роден за нея

Автор:  КРАСИМИРА СТАНКОВА

Александър Медвед, трикратен олимпийски шампион, почина броени дни преди да навърши 87 години на 16 септември.
В кариерата си е спечели всичко. Титлите му от игрите са в три различни категории - до 97, над 97 и до 130 кг. А на 
Седем пъти ликува на световния връх и три пъти на европейския. Най-титулуваният борец в историята на свободния стил. Приет е и в Залата на славата на световната борба.
Осем пъти се бори с нашия Осман Дуралиев и всеки път го побеждава. На световното в София през 1971-а обаче е на път да загуби, след като Дуралиев води с 4:3, но славният Медвед успява да изравни секунди преди края. И заради по-лекото си тегло печели срещата, с това и титлата.
За тежка категория обаче е лек, въпреки това доминира повече от десетилетие и от 1962-а до 1971-а печели всички световни титли с изключение на тази през 1965-а.
На последните игри за него Мюнхен 72 е знаменосец на целегацията, на финала побеждава американеца Крис Тейлър, който е двойно по-тежък от него (212 кг), Медвед е 114 кг. А след финалната свирка целува тепиха за сбогом. 
След оттеглянето си от спорта започва треньорска работа. Начело е на националния отбор, ръководи и федерацията на Беларус по борба, избран е също за вицепрезидент на местния олимпийски комитет, също е международен съдия.
Роден е в село Бяла Църква, сега Украйна. Но винаги е считал себе си за беларусин, каквито са предците му и където живее до последно. В страната си е обявен за най-добър спортист на столетието. 
С борба започва да се занимава твърде късно, когато е в казармата, където става шампион по свободна борба и по самбо на окръжното първенство. Преди това опитва волейбол, лека атлетика, баскетбол. Но признава, че борбата винаги му е била на сърце.
Оттегля се от спорта непобеден.
Изключителен разказвач. По-долу самият Медвед разказва за себе си.

БОРБАТА
Най-важното е да превъзмогнеш със себе си, да повярваш в себе си. И никога да не си с увиснал нос! А сили винаги се намират, дори, когато си казваш, че си на предела.
От борба се „разболях“ много сериозно, когато попаднах в националния отбор. Започна да ми става интересно и да си задавам въпроси защо едни падат, а други губят. Бях издръжлив, постоянно сменях партньорите - гледах ги, анализирах, по нещо взимах от всеки. И търсех слабите им страни.
Обикновените хорат често се учудват от спортистите. А всичко е затова, че са свикнали да работят на предела на възможностите си. Харесвам биатлонистите, защото след финала падат изнемощели, тоест дали са всичко от себе си. И аз съм такъв. Няма големи победи без максимално себераздаване. И още нещо, постоянно усъвършенствах всеки един детайл от моите хватки, подобно на работата на гимнастика, на ключаря... Винаги ми е харесвала борбата, бях роден за нея.

КАЛЯВАНЕ
Природа ми е дала много, но всичките си победи съм постигнал с труд. Баща ми беше лесничей, не обичаше спорта, не го смяташе за работа. Казваше ми: "Ей там има два дъбови пъна, насечи ги и после върви където искаш“. От 7-годишен правя това. Оттам са и силните ми ръцете, имах страшен захват, от който няма измъкване. През 1964-а ме пратиха в Япония да проверят каква сила притежавам, а пък аз взех, че счупих всички тренажори там. На игрите в Мюнхен 72 бях знаменосец на делегацията и през цялото време носех тежкото знаме с изпънати ръце...
В залата не обичах да работя с щанга, но тренирах, сякаш съм с нея. Основните ми натоварвания бяха спаринги. Обичах да се боря, не си представях живота без борба. В бягането на 100 метра бях най-добър, независимо от ръста (190 см) и теглото ми (средно 104 кг). А на 3000 метра ги изпреварвах с половин обиколка. Бях много издръжлив. Плувах добре. Косях. След тренировка, за учудване на всички, взимах косата, и косях, да си доработя. Викаха ми: „Ти луд ли си?“. Отвръщах им: „Още не съм се навотарил“. По три килограма свалях на тренировка, а бях по две всеки ден. Ето това е шампионският график. Никой не ме е карал, правех го с удоволствие. В това е ключът на успеха!

ТАЙНАТА НА ШАМПИОНА
В тежка категория винаги се борят ръстови, огромни спортисти, чиято сила не е в издръжливостта. Именно това използвах. Тогава частите бяха две по пет минути. И още в първата вдигах неимоверно много темпото, за да изтощя съперника. А моят пулс за отрицателно време влизаше в норма. Във втората част вече бях господар на тепиха. 

ПРОБЛЕМИ СЪС СЪРЦЕТО ЕДВА НЕ ГО ОТКАЗВАТ ОТ СПОРТА 
Лекарите ми забраняваха да се боря. Още, когато бях в казармата, изкарах тежък грип, бях в болница. Направо оттам ме взеха за турнир. Тръгнах да браня честта на полка, друг би се отказал. Аз не можех. Борих се, но получих мерцателна аритмия, която се прояви по-късно. На олимпиадата в Мексико 1968-а усетих болки. Бях добре само първите три минути, след това виждах двойно. И се стараех за това време да победя. На три пъти загубих съзнание, но ме свестяваха и пак се връщах на тепиха. А треньорите бяха сигурни в мен, казваха: „Твоята воля ще победи всяка болест“. И бяха прави!“

ОЛИМПИЙСКИТЕ ТИТЛИ
Медвед заминава на първите си олимпийски игри Токио 64 като фаворит, но самочувствието му е малко в повече. Още в предварителните срещи той едва не губи от шведа Ериксон. Чак тогава разбира, че никога не бива да подценява съперника. Става шампион, но не може да се зарадва истински, защото баща му умира. И признава, че таткото никога не е приемал неговата борба насериозно, а винаги е искал да продължи традицията в семейството - да стана лесничей.
Второто злато печели в Мексико 68, на 2240 м надморска височина, след като на няколко пъти губи съзнане, но го свестяват и се връща.  
А след още 4 години става първият трикратен олимпийски шампион в Мюнхен 72.
От всичките си съперници Медвед отличава американеца Крис Тейлър и германеца Вилфред Дитрих. 
Най-тежкият от тях е 200-килограмовият Тейлър. "Летяхме заедно, аз бързах да си измъкна крака или ръката, иначе ще ме затисне. Представете си да си измъкнете крака от 100-килограмова бъчва, а тук са 200 килограма. На всичкото отгоре се движи, съпротивлява се". 
А пък с Дитрих има друга история, не по малко впечатляваща. По време на среща Медвед вади палец. Немецът е замрял в очакване докторът да обяви, че не може да продължи. Но руският гигант сам намества пръста си, до идването на лекара и демонстрира, че е в състояние да се бори. Шашардисан германецът губи мотивация и дори не стига до отличията в Мюнхен.

СЪПЕРНИЦИ
За българина Осман Дуралиев винаги съм бил препъникамък. Беше отличен борец. Но винаги втори след мен - и на олимпиади, и на световни първенства, и на европейски. Веднъж се борим на един турнир и ми казва: „Дай ми поне сега да спечеля, тази година ми е последна..“ Отговорих му: „И за мен...“
А с иранеца Голамреза Тахти, който беше легенда в страната си и обявен за най-добрия спортист на века, се срещнахме през 1960-а. Той стана и олимпийски шампион в Мелбърн 56, никога не беше губел пред родна публика. А пък аз тогава младеж от бившия СССР отидох в Иран и го победих. Тахти се разплака, с него плакаха и хилядите фенове, препълнили залата.
С Александър Иваницки пък бяхме в една категория в "сборная", но за олимпиадата Токио 64, ни разделиха, за да вземем два златни медала. Тогава свалих 10 килограма, за да се боря на 97. Можеше и той да го направи, но беше по-масивен.
А турцинът Ахмед Аик веднъж ме победи на световното в Манчестър през 1965-а. В неговата страна много обичат мазните борби и той щедро се възползва, за да се намаже. А пък аз в допълнение бях и с травма. Но на следващата година му го върнах. А той ме моли: „Саша, мини в друга категория...“

На олимпиадата през 1964-а пак се срещнахме, завършихме наравно. По същия начин той завърши и с българина Саид Мустафов. За да спечеля златото, трябваше да победя Мустафов.
Всички очакваха продължителна битка, но аз знаех как да го победя. Туширах го за 26 секунди. А после Саид ме пита: "Как го направи?" Отвърнах му: "Ще ти покажа следващия път".
На турнир в Грузия пак бързо трябваше да приключа. Съперникът ми през цялото време бягаше, накрая го хванах за крака, а той за телевизионната камера отстрани. Смешно ми стана не само на мен, цялата зала се заливаше от смях...

ПРЯКОР ИЛИ НЕ
Ако знаете колко пъти са ме питали: "Медвед прякор ли е?" Отвръщам: "Аз съм Медвед, истински". Фамилията ми е такава, защото моите предци са били много ръстови. Ако бяхте видяли баба ми.... Ръст – 195 сантиментра, носеше обувки 45 номер.  Отнякъде беше намерила немски боти и така си ги пазеше. До църквата ходеше боса и чак там си ги обуваше. А дядо ми беше още по-висок...

МЕДВЕД  И МЕЧЕТО
След олимпиадата в Мюнхен 72, на която спечелих трето злато, заминах на първенството на СССР в Красноярск. Там бях почетен гост и като такъв домакините ми подариха ... малко мече, истинско. Връчиха ми го официално на стадиона под бурни аплодисменти. Но след това трябваше да го закарам в Минск с прекачване в Мосва. В Красноярск някак се договорихме с персонала да ме пуснат в самолета с мечока, водех го на повод по салона.... Да бяхте видели изражението на стюарседите и пасажерите... Като стигнахме в Москва, отидохме в ресторат, оставихме мечока за малко на гардероберката. Тя му се радва той се разигра, и по едно време смъкнал и изпокъсал всичките дрехи по закачалките. А ние бяхми влязли уж да хапнем, така и не успяхме от суматохата. Оттам до Минск беше по-лесно, пътувахме с влак, първа класа. Целият състав се изреди да го види. Но аз реших да му дам бира и той си спа през целия път на горния етаж в купето.
Този мечок живееше известно време при мен. Но две мечки в една бърлога – трудно съжителстват. Започнаха да стават недоразумения. И трудно се изхранваше. Намажа му мед на филия, той изаде само меда. После ме гледа право в очите и иска още. С килограми ядеше пърожли. А на съседите едва не погълна кучето. Общо взето трябваше да се разделя със събрата. Дадох го в Двореца на спорта. Там го научиха да танцува, да пуши, а може би и да пие, иначе как ще танцува. А след това го пратили в московския цирк. Нарекли го Саша. Оказа се много способен, научи се и кънки да кара, и в представления участваше...“

ЛЮБИТЕЛ НА ЛОВА
Винаги съм обичал лова. Това е хазарт и добра физическа подготовка в деня, свободен от тренировки. Навремето нямаше коли, вървиш десетина километра пеша с пушката на рамо, после обратно, но вече с товар. Обичах фазани да ловувам.
Бях много силен в краката. Веднъж сме седнали край огъня и аз им разказвам моите истории. Един от тях обаче не вярва. Тогава го предизвиках. Викам му: „Опитай да повдигнеш крака ми от земята“. Той като се впи в ботуша ми, от усилия го захапа и му направи дупка, но така и не успя да отлепи крака ми от земята...

БОРБА и ММА
Обичам борбата, боят по муцуната – не е моят стил. Макар че признавам добре се биех. Още от малък. Ходих в циганския табор, който беше в съседство, и раздавах правосъдия. Винаги съм бил лидер по време на уличните боеве. И вървях най-отпред, Наричаха ме Мишка. Но имах един достоен противник, с прякор Глигана, беше охранен и зъл. Но винаги го повалях. Много се забавлявахме, обичах да се бия, но борбата ми беше на сърце...

СЛЕД СПОРТА
След като приключих със спорта американците ме поканиха на работа и ми предложиха 3 милиона долара. Но ръководството на партията ме извика  и ми каза: „Ето ти националния отбор, започвай да го тренираш“. И аз започнах.
Ами защо мислите, че в борбата обирахме златните медали? Защото имахме много силен отбор, от целия бивш Съветски съюз. Спомням си преди олимпиадата в Мексико журналист ме пита: „Колко националности имате в отбора“. Отвръщам: " Колкото са състезателите - осем 8 плюс треньора – татарин.“ И с всички тях имахме прекрасни отношения – наши, чужденци. Борбата ни обедини за дълги години. Никаква политика не можеше да ни раздели. Борихме се за резултати, не за власт."

ДОПИНГЪТ
Това е политика. Защо, например, не хващат американците, германци, англичани с допинг, така както беларуси или руснаци?
Дори такава дума „допинг“ не бях чувал. На състезания взимах със себе си мед, орехи и цветен прашец. Отборът взимаше още черен шоколад с витамин Е. Такъв даваха на спортистите и на космонавтите. Веднъж на едно световно ме заболя гърлото. Изядох 2-3 лъжици мед и потънах в пот. Изплаших се, извиках доктора, а той ме прегледа, разсмя се и каза: „Нормална реакция на организма към меда...“