Христомир Бояджиев: Правя борци и от дърво

Автор: Николай КРЪСТЕВ
от сп. "Спринт"

Личност, каквато рядко се среща в българския спорт. Отличен борец като млад. Още по-добър треньор, който година след година доказва, че когато умееш, нещата се получават. По-скоро въпреки, а не заради условията. Рисува от малък, пише стихове (най-вече когато е влюбен). И вае вълшебни фигури от дърво. Христомир Бояджиев!

Обича рока и „Гънс едн Роузис“. Не само заради музиката. Просто „Гънс енд Роузис“ и родният му Казанлък са наречени един за друг. Дула и рози! Има ги в изобилие в града...

Христомир е сред черноработниците, за които всеки спорт мечтае. Работа, работа, работа. Тонове пот – на състезатели и на треньора, са изтекли в салончето в Казанлък. На чиято врата гръмко пише „Зала по борба“. Каква ти зала.. С размерите на половин тепих...

Но за широкото сърце на Бояджиев и за ентусиазираните му възпитаници и това е достатъчно. Сезон след сезон от Казанлък се раждат добри борци. На всяко първенство състезатели на Христомир печелят титли или медали. Така КПД-то на наставника е изключително високо. Често отличията са равни на броя на участниците от местния клуб, в който тренира състезателите без заплата. 

Как става този фокус? Има ли тайна рецепта за това да направиш добър борец? Какъв по-добър въпрос за начало на срещата с чудак и явно талантлив човек.

„Има първо много работа – започва Христомир разговора, който после постепенно ще премине в емоционална изповед. – Щом дете дойде в залата или когато по-скоро го доведат, винаги казвам: „Борбата е ужасно труден спорт“. Изисква труд, често непосилен за мнозина. И продължавам: „Борбата е много труден спорт, защо се хващате с нея? При нас удоволствието е много кратко. Качваш се на стълбичката като победител, вдигаш ръцете и това е. Слизаш и пак тичаш бързо в залата. Защото тези двамата, които са до теб на стълбичката, и другите, които са по-надолу в класирането, започват веднага да тренират. Вече те познават и искат следващия път да те победят. Трябва пак да ги изненадаш с някаква нова техника. Но по-следващия път всички я знаят и мислят как да те надвият. Ако си тренирал много, значи трябва да тренираш още повече. И да търсиш начин да задържиш върха. Така е, докато си в борбата...“

Говорейки за любимия си спорт, Христомир несъзнателно се разпалва, думите излизат по-бързо, понякога стават и трудно разбираеми. Видна е голяма, изпепеляваща любов. И стремеж за всеобхватно признание на спорт, който истинските борци наистина обичат неописуемо силно. И Бояджиев няма как да не се разпали.

„От деветгодишен съм я захванал борбата като състезател. Катастрофирах във времето, когато вече бях доста добър в мъжката борба. С много големия борец Ефраим Камберов бяхме конкуренция, дори съм го и надвивал. Наскоро му изпратих една снимка от републиканско, на която той е първи, аз съм втори. Наложи ми се да стана млад треньор – само на 28. По това време и издадоха директива, че може да си в националния отбор само ако си до 28 години... А при мен дойде и катастрофата. През 1983-та катастрофирах на Никулден. После в спешното отделение са ми направили операция на счупената капачка на коляното, като я прихванали с тел. Познавам борци и спортисти, които след подобна операция се върнаха няколко месеца по-късно. А аз приключих с голямата борба. После продължих с опитите да доказвам на себе си дори и в „Б“ група, че мога отново да се боря на равнище. Нямаше как да стане... Иначе борбата е вселена. А в България да кажеш, че си голям борец, звучи самонадеяно, свръхнахално и прекалено оптимистично. Защото сме имали такива огромни майстори и неповторими шампиони. Че у нас да си майстор на спорта по борба си е направо нищо. Какво от това, че у дома имам една кошница с медали? Те са нищо срещу това, което са направили легендарните борци на България! Нивото на българската борба е световно и над световно. Или поне такова беше... Синът ми Божидар Бояджиев беше добър като юноша – европейски шампион стана. После спортното щастие все го подминаваше като член на националния за мъже, където по същото време бях помощник-треньор – четвърти, пети, шести на големите първенства...“

След въпроса какво е борбата за него като спорт и светоусещане гласът на Христомир започва да се насича. Промълвява: „Сега вече ще ме разплачеш...“. Продължава след минута-две: „Моето лично усещане и разбиране е, че няма друг спорт, който да се доближава до борбата. Без да подценявам нито един друг спорт, разбира се. Нито като бързина на мисълта и комбинативност, ловкост, бързина, сила... Има знаменита мисъл на един руснак: „Добрият борец трябва да бъде бърз като най-бързия спринтьор, силен като най-силния щангист, умен като най-добрия шахматист и ловък като най-ловкия гимнастик...“ Как да сложиш на равни везни борбата и другите спортове, с огромното ми уважение към всички тях? На тепиха имаме противопоставяне на два интелекта и на две физически машини. С добавката, че при нас не разполагаш с почти никакво време за мислене – действието винаги е в режим „блиц“. Или се получава, или не се получава. Победил си или си победен от друг човек, който като теб има една глава, две ръце и два крака.“

Не се наема категорично да каже дали борбата и дърворезбарството са двете страни на една монета от душевността му. Или са вплетени в сърцето му като двама спортисти в яка схватка. Каквито фигури Христомир е правил няколко. И все ги е подарявал.

„Една дадох на сина ми за подарък за сватба на елитен борец – разказва Бояджиев. – Друга я подарих на легендарния Валентин Йорданов по времето, когато беше начело на Българската федерация по борба. Беше на едно първенство на „Диана“ в София. Помолих го да дойде навън до колата. Като му поднесох фигурата, а вече беше малко тъмничко, той възкликна: „Какво е това? Кой го е правил?“. Отговорих: „Аз съм го правил. Подарявам ти го, за да знаеш, че и от дърво мога да правя борци“. Всъщност му подарих фигурата именно, за да му кажа тези думи. Беше някъде към края на 90-те години...“

Няма никаква комерсиалност в любовта му към дялкането и дърворезбата. Само два пъти е получавал пари за хобито си, което упорито развива в схлупения гараж пред блока, в който общината се е загледала по някаква странна бюрократична причина.

Преди доста години негов приятел дърводелец го моли да издълбае надпис „Аптека“ на масивен ян (б. а. – неокантена дъска) за магазин на търговската улица „Скобелевска“. Прави го, без да пита за пари и после с изкараните 300 лева си купува инструменти и машинарии. Аптеката отдавна я няма, но надписът си стои...

Вторият случай е, когато добър познат от общината, където се занимава със спорта и разговарят често по време на тренировките в салончето, преди го моли да си вземе за подарък дървен кръст. На Христомир не му се дава парчето дърво, но и не иска да разочарова приятеля. Възнамерява да поиска „немислимите“ 100 лева, за да го откаже. Но му предлагат точно толкова и трябва да се раздели с една от любимите си творби.

„Ето го този Христос е на мястото на кръста – обяснява Бояджиев, сочейки на стената. – Още когато видях дървото, ми стана ясно, че това е Христос. Въпреки че не е разпнат. Всъщност е разпнат от живота, а не на нещо материално... Често ми се случва да видя бъдещата фигура в необработеното дърво. Този Христос природата ми го подари. Първо рисувам това, което ще правя. Разработвам варианти и после започвам лека-полека с длетото. Рисувах още като малък. Татко пишеше много красиво, с перодръжка. Бях осми клас, когато ходех на курс по рисуване преди изпита за Художествената гимназия в града ни. При Илия Балкански, брат на Ненко Балкански. Една вечер ме остави след заниманието и ми каза: „Знам от дядо ти, че си добър борец, печелиш много медали. По-добре дръж спорта“. Подсякоха ми се краката, мислех си, че съм най-добрият в курса. Но следващите думи ме ободриха: „За рисуването имаш талант, ръка, самочувствие. То си личи. В спорта обаче отиваш, печелиш, радват ти се. При рисуването много често после дори нямаш пари за бои и платно. А когато си отидеш от света, други продават картините ти за милиони...“

Остригват го гола глава като ученик в интерната „Олимпийски надежди“ в София. Възпитателката намира рисунки на голи жени в стаята му и възмутена тича при директора. Не минават обясненията, че и най-големите художници са рисували голи тела. И така се учи да рисува. Директорът го „заковава“ с фразата: „Какво те бърка голата глава?“. „И това във време, когато дори и само два по-дълги косъма бяха повод за гордост...“, тюхка се и днес Христомир.

С дърворезбата започва малко случайно. В казармата. Взимат го в ЦСКА, където по онова време още събират всички най-добри спортисти. И после повече от половината ги разпращат по сателитните армейски дружества. И така едни отбори стават по-силни за сметка на други.

За зла участ Бояджиев става войник, когато срещу тази практика започват да се надигат гласове. И от ЦСКА заедно със 150 спортисти е откомандирован в КЕЧ (б. а. – Квартирно-експлоатационна част на Българската армия, която основно изпънява строителни задачи, но това е различна формация от Строителните войски). Изкарва там четири месеца, преди да отиде да се бори за „Тракия“ в Пловдив като войник. Нощен пазач е на огромен строеж на блок в столицата. Вечерта с джобното ножче дялка фигурки от дърво:

„Пристига една сутрин старшината и вижда фигурка на гола жена. „Какво е туй? Взимам го. Ти ще си направиш друго.“ После и капитанът ме пита как ги правя тези работи... Това ми бяха първите опити с дървото – през 1976-а. През 1978-а се роди Божидар. Ето тази фигурка е оттогава. А това е дъб. Ето едни борци, които тези дни им правя краката. Така са се вплели и вкаменили...“, сочи Христомир.

Така пак стигаме до борбата. И за да е кръговратът пълен, разговорът завършва с обещанието: „Мисля да направя нова табелка на салончето по борба. Ще издялкам надпис „Работилница“. Това си е работилница по борба. А значи и работилница по живот...“.

Материала в PDF формат може да видите ТУК