Иво Ангелов: Колективът дава много, а при нас вече го няма
Автор: КРАСИМИРА СТАНКОВА
До съвсем скоро Иво Ангелов бе част от националния отбор по класическа борба, сега вече е и успешен ръководител.
В кариерата си е спечелил световна и европейска титла, обявен е за най-добър спортист на България за 2013 г.
Преди да постигне големите си успехи две години е спаринг-партньор на олимпийския шампион Армен Назарян, който след това е и негов треньор.
През 2022-а дългогодишният капитан на националния тим прекратява кариера, на 37-годишна възраст, и се захваща да развива клуба в родния си град Перник. Сега „Миньор“ е с една от най-модерните бази у нас, има близо 120 млади таланти, а започва с едва 24 трениращи.
Иво Ангелов е следващият ни събеседник в поредицата, посветена за състоянието на българската борба през последните години, само месеци преди старта на новия олимпийски цикъл.
- Класическата борба отново има олимпийска титла, спечелена от Семен Новиков, и чакана 24 години. Не може да не ви радва....
- Разбира се, заслужена титла, а и Семен е голям професионалист, тренира много. Но на олимпийски игри, който е в най-добрата си форма в деня на състезанието, той става първи. Явно това е бил неговият ден. Айк Мнацаканян също можеше да е сред медалистите, както и Кирил Милов, ако се бореше в неговата категория. Убеден съм! Хубавото е, че в класическата борба има отбор и потенциал за следващата олимпиада да имаме не един, а повече отличия. Тук включвам и Едмонд Назарян, също с голямо бъдеще. Но въпреки успехите в Париж, българската борба изживява дълбока криза в последните години.
- Къде виждате причините?
- В грешни стратегии и липса на политика в спорта като цяло, недостатъчна работа в детско-юношеска възраст. За да има спорт за високи постижения, трябва да се обърне внимание на масовия спорт, където да се работи качествено с подрастващите и след това да има възможност за подбор. Но решаването на този проблеми минава през сериозни промени и тежки управленски реформи. Освен това работата в клубовете е неефективна в повечето случаи, нашите деца не са конкурентни на връстниците си на международно ниво, липсват достатъчно лагери при най-малките. И това може да е поради липса на материална база или дефицит на треньорски кадри, но и поради грешни управленски решения. Ако се справим с тези проблеми, няма да се налага да "пазаруваме" масово чужди състезатели и треньори.
- След игрите в Париж доста се дискутира темата за чужденците в националния отбор. До колко помага или пречи?
- За мен е нещо положително. Защото имах щастието да съм в една категория с Армен Назарян. Всъщност аз и
зраснах покрай него след това постигнах всичките си най-големи резултати. Армен е уникална личност и на тепиха, и извън него. И до днес сме приятели. Той остана в България, синът му Едмонд върви по неговите стъпки и печели отличия за България. Но колко от другите чужденци ще останат тук? По-скоро ще си взимат парите и ще си заминат, не одобрявам.... Затова натурализираните състезатели не бива да са повече от двама-трима. Покрай тях да израстват и нашите деца, които след време също ще искат реализация. Самият аз имам син, който тренира борба. И когато дойде времето, ще настоявам той да получи равен шанс с останалите, както и всички деца от моя клуб.
- Вероятно сте се справили с голяма част от проблемите, изредени по-горе, защото сте изградили модел на един работещ и модерен клуб. Според Иван Цочев, доказано име в българската борба, съществен проблем е и липсата на треньори за високо спортно майсторство в момента. Споделяте ли?
- Това е едно от първите неща, които направихме в клуба. Всички наши треньори минаха квалификационни курсове и са обучени да работят по методиката на „Суплес“, утвърдена в цял свят. През есента очакваме отново Иван Раднев, създател на „Суплес“, който ще направи и семинар в Перник. А за да има приемственост би било добре младите треньори да се учат покрай утвърдените вече имена в класическата ни борба. За щастие не са малко – Бисер Георгиев, който е при нас, Стоян Добрев, Емил Будинов, Емил Иванов... Споделям също мнението, че състезателите трябва да бъдат научени правилно да тренират и да им се обяснява на разбираем език. Всичко това сме го направили в нашия клуб, като започнем с изцяло обновената материална база. Затова много ми се иска догодина да получим възможност да направим няколко лагера при кадетите, където в момента имаме много талантливи деца - Альоша Илиев, Сергей Стоев, Динко Нейков, Радостин Василев...
- Как успяхте за толкова кратко време, почти две години, да превърнете „Миньор“ в един от проспериращите клубове у нас?
- В България много обичаме да се оплакваме, че това няма или онова. Но когато има желание и екип, с който да реализираш мечтите си, всичко се получава. За мен беше важно да създадем в залата приятна обстановка за тренировки. И след като имаме напълно ново оборудване, вече можем да правим много разнообразни тренировки, които са интересни за децата. Защото големият проблем е да привлечем деца в конкуренцията на толкова алтернативни и силно рекламирани спортове. Тук сериозно трябва да се замислим за рекламата на нашия спорт, така че да накараме родителите да предпочетат да си запишет детето си на борба - спорт, донесъл най-много олимпийски медала на България.
Освен това сформирахме силен екип. Имаме много добър кондиционен треньор – Алекс Мишев, бивш боксьор, образован, владее английски и италиански език, децата го обожават. Другият ни треньор е Бисер Георгиев, един от най-добрите в класическата борба у нас. Той има изключителен подход към децата и търпение да им обяснява, защото са малки и по-бавно усвояват. Целият екип живее с борбата, затова съм обнадежден, че нашият проект ще продължава да се развива.
- В повечето случаи търсим проблемите във финансирането, където спират и всички желания. Вие как решихте този казус?
- За модернизацията на клуба голяма заслуга има кметът Станислав Владимиров, който изцяло ни подкрепи в Перник да направим най-съвременната база по борба у нас. И винаги е насреща да помогне. Имаме също много спонсори, винаги се отзовават. Ние пък много държим на прозрачност. И всеки дарен лев се вижда за какво е похарчен с документ. Освен това може би сме единственият клуб, който прави 4 турнира, и то със свои средства и на спомоществуватели.
- А как всички промени, които направихте, се отразиха на развитието на клуба?
- Когато започнахме, имаше 24 трениращи, сега са почти 120, като 41-о от тях са в спортното училище. Най-малките са на 5-6 години. Имаме деца във всички възрасти при подраства
щите. А след някоя и друга година те ще станат и мъже, които се надявам да попаднат в националния отбор и да носят медали от големи първенства. Само тази година участвахме с близо 70 деца на всички държавни първенства, имаме шампиони почти във всички възрасти, само за тази година са седем.
- До колко липсата на добра материална база влияе на успехите на състезателите?
- Важно е, но не бих казал, че е решаващо. В Плевен, например, един от центровете по класическа борба у нас, залата е в много тежко състояние, особено зимата. Но на всяко европейско и световно първенство те имат най-много представители в малките възрасти.
- Като ръководител на клуб, който акцентира върху развитието на детско-юношеския спорт, как виждате в недалечно бъдеще отново да имаме силно ядро на национален отбор. И от всяко състезание да чакаме медали.
- Пак ще дам пример, този път с Киргизстан. На игрите в Париж 2024 класиците взеха за първи път три медала, макар и бронзови, отделно още два в свободния стил. Вече имат и световни шампиони – Жоломан Шаршенбеков и Акжол Махмудов. Но те започнаха от нулата. След като нямаха никаква конкуренция в страната си, тръгнаха да се подготвят като професионални спортисти – непрестанно пътуваха по лагери, тренировки с чужденци, състезания. Освен това идваха не с по двама-трима души, а с 25-30 във всички възрасти, каквото могат да събират – юноши, девойки, младежи. Така че, ако трябва сега ние да започнем от нулата, вероятно след минимум 8 години ще „берем плодовете“.
И понеже говорите за ядро това, което прави впечатления и влияе на резултатите е прекалено многото треньори в 
националния отбор, особено при жените. Там всеки си е с личния треньор. А нашият спорт може и да е индивидуален, но много е важно да има колектив, отборът да е сплотен. Преди време класиците бяхме много единни и всички точно това отбелязваха. Тогава имахме и постоянни резултати...
- В борбата имаше много хубава практика на следобедните тренировки в зала „Диана“ да идват шампиони и медалисти от близкото минало. Това много зарежда и стимулира младите, че и те могат. При вас така ли беше?
- Абсолютно, присъствието на доказани имена в българската борба, дават страшно голяма сила. Когато аз се състезавах и Валентин Йорданов беше президент, постоянно усещах неговата подкрепа зад гърба си. Преди и след състезание идваше при нас, макар и да си загубил, пак ще слезе от трибуните и ще те поздрави...И тази подкрепа ти дава сила да продължиш. Но в последните 3-4 години от моята кариера, аз не усещах, че имаме ръководство...
- Дълго време се борихте в Бунделигата, има ли сте предложения да продължите треньорска кариера там. Защо не останахте?
- На мен борбата ми е дала страшно много и ме е изградила като личност. Затова всичко, което съм научил, исках да го предам не някъде в чужбина, а в България на нашите деца. Мисля, че в Перник, откъдето е започнал моят път, вече поставихме солидна основа и се надявам един ден да се радваме на шампиони от големи първенства.
