Сергей Белоглазов: Ръкостискането ни обединява
Автор: Красимира СТАНКОВА
Сергей Белоглазов е един от най-атрактивните борци в своето време. Двукратен олимпийски шампион, 6 пъти покорява световния връх и 5 пъти европейския. Той е по-малък с .... 15 минути от своя брат близнак Анатолий, който пък веднъж стъпва на Олимп и три пъти взима световното злато. Двамата са родени в Калининград (Русия).
По-големият се бори в по-леката категория, до 52 кг, където често негов съперник е славният Валентин Йорданов. По-малкият е в по-горната до 57 кг, чиито пътищата пък се пресичат с тези на Георги Калчев и Стефан Иванов.
В годините Сергей е бил старши треньор на националните отбори на Русия, САЩ, Япония, Сингапур, Казахстан, дори на Сан Марино, а неговият възпитаник Амин Майлз носи първия олимпийски медал за страната си – бронз от Токио 2020.
В последните 6 години Сергей е главен треньор в регионалния университетски център в щата Мичиган в САЩ. А преди дни бе у нас на турнира „Дан Колов – Никола Петров“, където неговият възпитаник Александър Дерингер стана шампион в категория до 86 кг на свободния стил. И е сред претендентите за място в националния отбор на янките за предстоящите олимпийски квалификации.
- Във вашата визитка е отбелязано, че сте и „заслужил майстор на спорта“ на ... България. Кога станахте?
- О, да. През 1984 година бяхме във Варна с моя брат Анатолий, церемонията беше на един кораб. Иван Славков, тогава президент на Българския олимпийски комитет, ни награди и получихме значки. Изкарахме 10 страхотни дни в морската ви столица. След като не заминахме за олимпийските игри в Лос Анджелис, заради бойкота, дойдохме тук на турнира „Дружба“, който беше много силен, и станахме първи.
- Освен добър състезател, сте и успешен треньор...
- Така казват... (б.р. усмихва се).
- Имам предвид, че не всички добри спортисти след това стават и успешни треньори.
- Получава се, когато имаш майсторлъка и умееш да го предадеш на състезателя. Освен това трябва да я има онази връзка между състезател и треньор, каквато има в отношенията между мъж и жена. Да можеш да го спреш, когато е твърде емоционален или пък да го нахъсаш. Мотивацията също е много важна. Като бяхме малки, мечтаехме и искахме да бъдем шампиони на града, после да сме №1 в света.... Затова мотивацията е много важна, тя е движещата сила, имаш цел. Останалото е да се бори. Пълно заблуждение е, че ако не се бори, може да постигне нещо. Разбира се, много е важно също да има базовата подготовка, базовата техника, това което състезателят получава още в първите си години.
- А вие от вашия треньор какво научихте в първите си години?
- Аз винаги съм имал един треньор – Гранит Торопин. Той беше и невероятен възпитател. Казваше: „Ако не уважаваш хората, олимпийският медал не ти трябва“. И постоянно наставляваше: "Не прави това, не прави онова". Наскоро му бях на 85-ия рожден ден. И му казвам: „О-хо, моят бивш шеф“. А той: Серьожа: Не прескачай! Аз СЪМ ти шеф! (б.р. смее се).
- Бил сте треньор на борци от различни страни. Нямате ли емоционални притеснания, когато ваш състезател излезе срещу руски борец?
- Не, в спорта няма неудобство. Разбира се, моето сърце винаги е в Русия, има я носталгия. Но се старая всичко, което знам, да го предам на моите състезатели, независимо откъде са. Аз съм интернационален (б.р. смее се). Дори ми се е случвало на състезание да ходя с по няколко анцуга с различни надписи на гърба и ги сменям преди среща – САЩ, Сърбия, дори съм водел борец от Израел. И, знаете ли, много приятно ми става, когато състезателят изпълни някоя от моите техники. Дори, колеги, ми казват: „Серь
ожа, това е твое, ти го правеше“. А щом свърши срещата си стискаме ръцете.
- Как гледате на факта, че руските и беларуските спортисти са спирани от състезания, заради политическата ситуация.
- Пълен идиотизъм! И всичко това е под натиска на американците в МОК. И в борбата се случва същото. Смятам, че Русия и Беларус не трябва да ходят на олимпиада без знаме и химн. Та нали това са атрибутите на олимпийското движение. Казвам на американците: „Когато бяха руснаците, вие се развивахте и вървяхте нагоре, ние също. Лошо ли беше? А сега вашите резултати падат...“ Самите те усещат, че нивото им пада. Казват, че спортът не е политика. Напротив, той е политика! Ето, на последното световно първенство в Белград украинецът не искал да подаде ръка на руснака или азерът на арменеца. Когато чух, че Международната федерация по борба подкрепя подобни действия, не поварвях. Казали: „Щом не искат, не искат“. Та нали ръкостискането е знак, с който изразяваш благодарност за борбата. Смятам, че това беше грешка, която не ни обединява, напротив - разединява.
- Тук сте на турнира „Дан Колов“, с какви впечатления сте?
- Вие сте борцова страна, навремето тук идвахме, за да си определим националния отбор, турнирът беше изключително силен. И много ме боли, че нивото на спорта толкова е паднало. Макар че постепенно започвате да се възстановявате. Но причините за това са много и те не са само при вас – политически, икономически, пандемия, шенген... Условията също са съвсем различни. Всичко е материализирано, стоят бизнес интереси, старите и опитни треньори не ги канят, авторитетът на учителя е сринат, цялата система рухна. Когато отида на тренировка, не виждам пламъчето, огъня в очите им, да имат желание да се борят. Казват: „Дайте ни заплата и ще се борим!“.
- В САЩ обаче има много голям интерес към борбата, как успяват?
- Там масовостта направо е лудост. При тях образованието е много скъпо. Затова хората са заинтересовани детето им да спортува и то на прилично ниво, за да получи добро образование. След това влиза в университета, където всичко му е безплатно, а базата безупречна. Университетите намират пари, пълно е с клубове, само в щата Пенсилвания има 1200 школи по борба... Всичко е добре структурирано. И сега вече наистина разбираме как е била организирана социалистическата система.
Но американците осъзнават, че ако не е образованието, детето им остава на улицата. Там проблемът с наркоманията е много сериозен... После идва националният отбор, който е държавен капитал, и към който има много голяма подкрепа. На голямо първенство отива този, който е спечелил квалификацията. Правилата са железни! Частни интереси в този случай няма, като да замениш един състезател с друг. Ако се стигне дотам, спорът отива на съд. Имало е подобни ситуации.
- А защо в Щатите има голяма престъпност?
- Защото са презадоволени и няма какво да правят. А и всичко е достъпно – оръжия, наркотици... Законите не са така строги, както при нас. Ето наскоро легализираха марихуаната и в Мичиган, в заведенията спокойно може да си пуши. Това е 
някакъв кошмар. Наскоро дъщеря ми сподели, че и в училище мирише на марихуана, дори учителката го е отбелязала. Аз не се страхувам за себе си. Мен като човек, живял по времето на соца, няма какво да ме повали. Но се страхувам за дъщерите си, заради които отидох в САЩ, за да учат. За щастие те вече завършват. Но познавам семейства, които имат такива сериозни проблеми с деца - наркомани...
- Отново ви връщам на „Дан Колов“. Най-яркият ви спомен от турнира през годините?
- О, това беше при първото ми участие през 1987 година в София, когато получих 4 приза – за най-добър състезател, за най-добра техника, за най-атрактивна борба и спечелих симпатиите на публиката.
- Вашият брат Антолия също е много успешен борец – олимпийски шампион, печели световни титли в три различи категории. Не толкова често братя и сестри успяват да стигнат до най-високо ниво. Явно един на друг си помагате...
- Помагали сме си един на друг, били сме спаринг - партньори, дори сме се борили един срещу друг. Сега по-рядко се виждаме, защото той е треньор в Китай. Но когато се видим и спорим, той не пропуска да изтъкне, че има предимство пред мен. И то, защото е ставал шампион на Украйна, когато се борехме за „Динамо“, аз пък не участвах. После той стана шампион и на Универсиадата, а аз получих контузия и не заминах.
- Как посрещаха успехите вашите родители?
- Моят баща дори не ми обърна внимание, когато станах световен шампион. Все едно му беше. Отидох при него и викам с цяло гърло: „Татко, световен шампион съм!“ Представяте ли си, станал съм №1 в света, не на Украйна. Той дори и не ме погледна, само каза: „Добре, сине, но ти недей да пушиш, че ако направиш нещо лошо на улицата, съседите ще ми кажат“. А аз никога не съм пушил.... Само веднъж го накарах да дойде на състезание, и то с голям зор. Условието му беше да е някъде горе, в някой ъгъл и никой да не го забележи. След състезанието го попитам: „Хареса ли ти?“ А той: „Нищо не разбрах! Само ми хареса как онзи го хвана за крака, придърпа го и го върна на тепиха“ (б.р. смее се).
- Как гледате на ситуацията, че много представители на руската школа, вече се борят за други държави?
- Най-добрите не трябва да бъдат пускани! И какво излиза - те се състезават за други страни, но се връщат в Русия да се подготвят, да ползват базата, специалистите. Получава се „търговия“, договорки на тепиха. Самият аз като гледам срещите виждам коя е изтъргувана и дори знам за колко. А това убива борбата! Ужасно е! И на мен са ми предлагали да продам среща. Никога не съм го правил! Не съм предател! Та нали, ако го направя, след това няма да мога да живея с тази мисъл!
- А вашите дъщери не успяхте ли да ги привлечете към този спорт? Женската борба процъфтява...
- Не, нямат интерес. Само голямата често я ползвам за манекен (б.р. усмихва се). Тя върви така по-едричка и когато искам да изпробвам някоя хватка, го правя с нея. Някой път я викам още от врата. Друг път ми казва: "Стига толкова, вече 20 пъти ме хвърли!"... Наскоро се омъжи. Пак исках нещо да експериментирам и този път реших със зет ми да опитам, той е американец. Може би десетки пъти му обясних какво трябва да направи, но той така и не разбра. Саша седя, седя, гледа ни.... Накрая не издържа, стана, дойде и я направи....
- Сега да очакваме ли вашия състезател Александър Дерингер, който стана първи на "Дан Колов", да се класира и за олимпиадата?
- Силно се надявам...